Шукрия и съпругът й се сгушват на дъното на дълбок изкоп на турско-иранската граница. Лято е и дните са горещи. Около тях има други афганистански семейства и техните деца, някои от които имат импровизирани палатки от шалове, за да предотвратят наказателния пек на слънцето.

Водата е оскъдна и вонята на екскременти и трупове, струпани един до друг, бе накарала Шукрия, бременна в третия месец, да й се гади и да й прилошава. Всички, включително и малките бебета, се свиват и замълчават, докато чакат контрабандистите да се върнат. Те отвели изплашените семейства до изкопа четири дни по-рано, обещавайки да се върнат скоро и да ги преведат през силно укрепена гранична стена, построена, за да възпира хора като тях от влизане в Турция.

Смята се, че около 300 000 души са предприели опасното пътуване от Афганистан до Турция, откакто западните сили се изтеглиха и талибаните възвърнаха властта.

Пътешествието на Шукрия започнало през последната седмица на юли 2021 г., когато талибаните се приближили до нейния роден град Херат в северозападен Афганистан. Тя и нейният съпруг Нур-Мохамад трябвало да направят бърз избор: да останат и да преживеят миналото под талибанското управление или да се присъединят към стотиците хиляди афганистанци, бягащи от страната към неизвестно бъдеще.

Младата двойка водила скромен начин на живот в града. Нур-Мохамад бил полицай, а Шукрия, която напуснала университета, за да издържа семейството си, работела като шивач и фризьор. Братът на Нур-Мохамад обаче е бил командир на арбаки (милицията), който е осигурявал защита и ескортирал снабдителни конвои до военните бази в Кандахар и Хелманд, често влизайки в сблъсъци с талибаните. Нур-Мохамад участвал в тези сблъсъци и дори командвал отряда за кратко време, след като талибаните убиват брат му. Това също го превръща в мишена, а талибаните често му изпращат заплашителни съобщения.

"Никога не съм мислил, че талибаните ще се върнат", казва Шукрия пред The Guardian. "Но когато ги видяхме да окупират други провинции, решихме да избягаме. Не взехме нищо освен дрехите на гърба си."

Първата им спирка била провинция Нимруз, граничеща с Иран, където наемат контрабандист. Те тръгват на дългото пътешествие на следващата вечер, като част от голяма група бежанци. "Ходихме шест нощи", разказва Шукрия. "През деня спахме под дървета в сянката на скалите. С нас имаше много деца, някои дори нямаха обувки. Всички напуснаха страната".

Най-трудното нещо, казва тя, е намирането на вода в сухия и хълмист терен. "Трябваше да пием всяка мръсна вода, която намерихме в локви или канали. Бях бременна и повръщах."

След като стигнали до иранския град Захидан, друг контрабандист ги натъпкал в автобус и ги откарал до северозападния град Уромия. Крайната им цел била Турция. Въпреки това властите в Анкара били решени да ги държат далеч, издигайки бариера на границата с Иран още преди падането на Кабул. Тя се състои от четириметириметров дълбок изкоп, бетонна стена, покрита с бодлива тел, наблюдателни кули, платформи за наблюдение, оборудвани с термични камери, и постоянни въоръжени патрули.

След 24-часово пътуване, натъпкани в малък автобус, Шукрия и съпругът й пристигнали в малък град близо до границата между Иран и Турция, където прекарали седмица в чакане, преди да бъдат отведени към стената. Хората се държали един за друг, докато се плъзгали надолу към дъното на изкопа. Пет дни по-късно контрабандистите се върнали и набелязали безопасно място, от което да преминат. Шукрия казва, че краката й били толкова подути, че трудно можела да ходи и когато започнали да се катерят по високата бетонна стена с помощта на стълби, тя си помислила, че това ще е краят на нея и детето й. "Чувствах, че ще умра. Дори днес не мога да намеря думи, за да опиша пътуването си."

От другата страна на границата, в турския град Ван, те са събрани и арестувани, хвърлени в лагери и заплашени с депортиране. Тя се моли на лагерните власти и им казва, че е бременна. По думите й, когато бежанците са били изтласкани обратно в Иран, те са били най-уязвими, като се появява възможността да станат жертва на бандити. "Рисковете не са само от отвличане", казва Шукрия. "Но има и сексуален тормоз за жени и момичета, които пътуват сами. Виждала съм го да се случва пред мен.“

Турските власти се смилили над тях и им издали временни документи.

Шукрия и нейният съпруг са си представяли, че след като избягат от талибаните, светът ще им се притече на помощ. Вместо това те се оказват в капан в Турция, не могат да се установят и работят без разрешителни, но не им е позволено да се движат никъде другаде.

В Истанбул, който е дом на голяма афганистанска общност, двойката сега живее в малък, горещ тавански апартамент с тънък метален покрив. На ръба на дивана, завита в одеяла, спи дъщеричката им. Тя е родена преждевременно и е трябвало да прекара четири месеца в болница. След плащането на 3000 долара на контрабандистите, за да ги докарат тук, болничната сметка изразходва остатъка от спестяванията им. Сега те не могат да си позволят да й купят лекарства. Страхувайки се от депортиране, когато временните им документи изтекат, Нур-Мохамад рядко напуска апартамента и семейството оцелява с всички доходи, които Шукрия може да изкара като фризьор, присъединявайки се към армия от бедни бежанци, населяващи Истанбул.

В покрайнините на Истанбул надолу по прашна уличка в хълмист квартал с фабрики и складове, 50 млади афганистанци работят, живеят, ядат и спят в цех за производство на пътни чанти.

Бригадирът, нисък и слаб мъж на име Хабибула, посочва работниците, наведени над работните си места, и казва с видима гордост, че всички са афганистанци. Фабриката работи 24 часа в денонощието, седем дни в седмицата, произвеждайки 800 чанти дневно, като мъжете работят на 12-часови ротации. Той крещи, за да го чуят над афганистанската музика, гърмяща толкова силно от два големи високоговорителя, че заглушава скърцащия грохот на машини.

Обратно в Афганистан, бригадирът е бил гимназиален учител в източната провинция Хост, където държи малък магазин за хранителни стоки. Той пристига в Турция преди седем месеца, бягайки от отчайващата икономическа ситуация в Афганистан. Неговият район паднал в ръцете на талибаните преди три години и той знаел, че когато започнат офанзивата си за превземане на останалата част от страната, в крайна сметка цял Афганистан щял да има подобна съдба. Така той продал семейната крава, взел малко пари назаем и поел на мъчителното пътуване до Турция.

Когато пристигнал в Истанбул, той останал при приятели няколко дни, преди да си намери работа. Бригадирът казва, че млади афганистанци пристигат всеки ден, но все по-голям брой са били депортирани от полицията, която е засилила акциите в райони, популярни сред бежанците. Така че той и колегите му сега рядко напускат фабриката. "Не можем да излезем навън. Ние сме затворени тук, защото ако полицията ни арестува, ще бъдем върнати обратно в Афганистан."

Преди шест месеца самият бригадир бил арестуван - точно преди властите да започнат да депортират афганистански бежанци с чартърни полети. Той прекарал две седмици в затворнически лагер и две седмици по-късно той и други афганистанци са качени на автобус и откарани до Одрин "Полицаите ни заведоха до края на гората и ни казаха: "Това е Европа, вървете по дяволите", казва той пред The Guardian. "Някои от нас отидоха в Гърция, но там бяха арестувани от полицията, бити, съблечени и върнати обратно. Току-що се върнах в Истанбул."

Турция, която приема близо 4 милиона бежанци – предимно сирийци, заедно с няколкостотин хиляди афганистанци и други националности – дълго време следваше снизходителна миграционна политика. Получаването на краткосрочно пребиваване в Турция е лесен процес, за разлика от другаде в региона, да не говорим за сравнение с Европа.

Въпреки това турците, изправени пред влошаваща се икономическа ситуация с висока инфлация и спад в стойността на лирата, насочиха недоволството си към бежанците – главно сирийци и афганистанци – обвинявайки ги в кражба на работни места и увеличаване на наемите. След като социологическите проучвания показаха, че повечето турци искат бежанците да бъдат връщани обратно у дома, политици отдясно и отляво, с поглед към предстоящите парламентарни и президентски избори, се възползваха от народния гняв, за да атакуват миграционната политика на управляващата партия AK.

Сега е изключително трудно да се получи карта за пребиваване, дори за тези афганистанци, които са пристигнали в страната законно и могат да докажат, че имат приемливи доходи.

Шахин се е сражавал с талибаните повече от десетилетие като офицер от армията и член на пущунски клан, който се противопоставя на въоръженото движение.

Служейки в командването на щаба на армията, той работи в тясно сътрудничество с американските сили и когато Кабул падна миналото лято, старите му американски приятели го поставили в списък с висок приоритет за евакуация. Дотогава той бил свалил военната си униформа и се преместил в безопасно жилище. Баща му и майка му също се укриват, след като талибаните превземат родната му провинция и конфискуват семейната къща и земи.

Няколко дни по-късно той получава код, който го уведомява за датата и часа на полета. Дванадесет часа преди полета той напуска скривалището си и се насочва към определено място за среща. Но половин час по-късно чул звук от експлозия и стрелба и видял как хора бягат. Осъзнавайки, че е имало опустошителна атака – бомбардировката в стила на Ислямска държава, която в крайна сметка уби 170 цивилни и 13 американски войници – той бързо се връща в скривалището си.

На следващия ден се върнал на летището, но портата била затворена. Шахин видял кръв, разкъсани метални жици и дрехи, разпръснати наоколо. Той попитал за полета си, а войниците, разположени там, му казали, че портата е затворена и никой не е допуснат. Той си тръгнал и за първи път в живота си бил наистина уплашен. На следващия ден той събрал багажа си и решил да напусне Афганистан.

Страхувайки се от талибанските контролно-пропускателни пунктове, монтирани по пътищата, той решил да следва по-дълъг и по-обиколен маршрут през пустинята Белуджистан, където се срещат границите на Иран, Пакистан и Афганистан. Пътувал през планините по овчарски пътеки и селски пътища.

Накрая той прекосил пакистанската граница през октомври. Той и още няколко мъже, бягащи от талибаните, прекарали първата си нощ в пустинята. Пресекли границата през нощта.

Мускулест и стегнат, Шахин седи на пейка в обществен парк и разказва за дългото си пътуване с прецизността на опитен офицер, чертаейки маршрут, който го отвежда през иранските градове Захедан, Исфахан, Керманшах и след това Техеран. Докато говори, той продължава да си играе с военната си карта като с талисман.

Шахин прекарал две седмици в плацдарм близо до границата с десетки афганистански семейства, на всяко от които контрабандистите давали по едно яйце и малко парче хляб всеки ден. След това голямата група е разделена на по-малки групи от около 50 души, всяка водена от контрабандист, като маршрутът е отбелязан на мобилните им телефони. Започва да вали сняг и в групата на Шахин две семейства с 14 деца изостават. "Контрабандистът ни каза: "Не се тревожете за семействата", спомня си Шахин. "Видях старец с две жени; той носеше полузамръзнало дете и не можеше да ходи."

Групата вървяла до зори, докато се натъкнали на едно село, където той почукал на вратата на първата къща. Една жена отворила, но отказала да ги пусне вътре, вместо това ги завела в полуразрушена плевня. Те били мокри и премръзнали. Видял, че детето е на ръба на смъртта, Шахин изтръгнал вратата на плевнята, счупил я и запалил огън. Други семейства се присъединили към тях. "Имаше деца от всички възрасти, от тийнейджъри до бебета."

Същата вечер техният контрабандист ги намерил и ги отвел в сигурна къща, където се криели близо 150 афганистанци. Контрабандистът им казал, че ще пристигне автобус, за да ги откара до Истанбул, но полицията нахлула в къщата тази нощ и хората се опитали да избягат. Шахин скочил от втория етаж и избягал в близката гора с други мъже. Полицията изстреляла ракети, осветявайки небето в оранжево, но той се скрил под клоните и чакал. Дрехите му били мокри, а той си мислил, че ще умре, ако не помръдне. Полицаи все още претърсвали улиците за бежанци, но той намерил малък мост и се скрил под него. Цяла нощ ходел напред-назад, за да стопли краката си и да не измръзне. Друг млад бежанец се присъедини към него и на сутринта те се върнали пеша в града, за да получат помощ.

Но никой не пожелал да помогне. Двама собственици на магазини ги изгонили, но докато се скитали по улиците, мокри и премръзнали, един човек се смилил над тях и ги отвел в дома си, където майка му ги нахранила с топло мляко, хляб и мед.

Докато се стопляли, млада жена влязла в стаята и – за тяхно учудване – им заговорила на дари. "Тя ми каза, че е войник и е служила в част от турската армия, разположена в Джелалабад в продължение на шест месеца", казва Шахин. Запознанството се оказало късмет – брат й помогнал да стигнат до следващия град. Чрез комбинация от автобуси и ходене пеша той в крайна сметка пристига в Измир, на западния бряг на Турция. Оттам, според него, може да стигне до Европа.

"Три пъти турската полиция ме арестуваше и ме отвеждаше в депортационни лагери, но когато им показах военната си карта, те ме пускаха", казва той, поставяйки ламинираната карта в дланта си. "Ще продължа да опитвам, докато стигна до Европа или ще умра."
 

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase